It don´t mean a thing if it ain't got that swing...

От скоро открих колко много ми допадат нотните превъплъщения от първата половина на миналия век. :) Суинг, линди хоп, блус, рок ен рол, буги-вуги (колкото и смешно да звучи това име)... Винаги съм се радвала на музиката, която носи някакво специално настроение и те кара да се движиш първо вътрешно и после видимо отвън. И суингът ми въздейства точно по един такъв специален начин.

Дано танцовите стъпки скоро говорят сами за себе си... Дотогава чар от дрешника:

И един мелодичен сантиментален полъх от едно друго време...претворено в съвремието ни.

Drops of Jupiter

Happy new year!!! May it be full of drops of light and sparkles of joy and happiness. :)))
明けましておめでとう！新年の奇麗な瞬間がきらきら輝きますように
Сурва, сурва весела година!!! Нека новата година донесе повече топлота в сърцата ни, повече здраве и безгрижие, повече късмет и удовлетворение отколкото можем да понесем. :))))
Feliz año nuevo! Nunca dejes de soñar.

Back on track

Най-сетне реших да се върна обратно към записването на някои от пробягалите мисли в главата ми. Някой ден ще ми бъдат добра отправна точка, да видя каква съм била днес, а и ще ми помогнат да се фокусирам надявам се...

Естествено имаше външен стимул за това мое завръщане към себевглеждането. Толкова е странно, как думите и действията на някого, могат да те накарат да се замислиш над това кой си, какво търсиш, защо продължаваш да чакаш промяната, а не я сътвориш сам и още, и още...

От известно време все тъпкам на едно място, без да търся по-дълбоко в себе си. И без да намирам вдъхновение за нещата, които обичам да правя. Без да имам глад да творя и да се самоусъвършенствам. Има и друга дума, която описва точно това мое летаргично състояние - мързеливо същество съм си. Но знам, че мога много повече и искам много повече от себе си. И нищо, че не съм решила с какво искам да се занимавам усилено в близко бъдеще. Ако почна да се ровичкам в себе си, ще намеря отговора. Затова ще опитам с всички сили да се боря с вятърничавата си природа или поне тези черти от характера ми, които ме спират да се устремя към едно по-дейно Аз.

Усмивка

1-ви юни за мен тази година беше на 1-ви май.




Върнах се с около десетина години с машината на времето. Прекрачих прага на едно отдавна познато царство от детството - от шарено по шарено и от шумно по шумно - и от весело по весело. В едно такова полу-нереално измерение, в което всеки търчи да си вземе по-бързо ред, та да отвори колкото се може повече врати на забавлението, си леко безтегловен, малко празничен и много усмихнат. Ароматът на сладки пуканки те носи току над земята. Мелодии, цветове и светлини се сливат във весела палитра.

Истината е, че Дисниленд е място за възрастни - като започнем от прекомерно многото сувенирни магазини, продължим с тема-ресторантите, бутиците и какви ли не още замаскирани форми за качествено изпразване на портфейли ... Но никой не е дошъл да се замисля над проблемите на бедната част от населението на планетата, което с парите от един билет за едно такова приказно място, ще се прехрани около 1 месец.

Едно такова място, те кара да се вгледаш в минаващите момиченца-принцеси, които търсят все още принцове. (Ще ги намерят ли утре, когато забравят за приказните истории и почнат да гледат любовни драми?)Кара те да си кажеш "Колкото повече, толкова повече." , щом се завреш в бърлогата на Мечо Пух. Кара те да се настроиш за пиратско нападение на борда на "Черната перла", да откриеш спортен дух, докато гребеш по далечна индианска река. Кара те да се усмихнеш. Ама широко, широко все едно си видял най-големия сладолед на земята. Или си получил Златен билет за Шоколадовата фабрика.

Хм, пижамката на детството ми изтънява ли, изтънява. Още се държи, но се страхувам да не се скъса незабелязано. Но когато някой ден видя отражението си от детството в очите на собственото си дете, ще ми е леко на душата. А от скъсаната пижамка ще му ушия калъфка за възглавницата - да не спира да мечтае.

Dreams come true

Среднощни небивалици

Напоследък все се наблюдавам отстрани. И усещам как времето се сипе на ситни капки по моя прозрачен чадър, без да ме намокри. Или все едно се нося с размерите и лекотата на перце из въздуха, но същевременно сянката ми долу е по-тежка от олово. Усещам се, как дърпам часовниковата стрелка наобратно, а тя двойно по-забързано ме тегли напред. Усещам се по-далечна за себе си отколкото близка до другите. Но пък обградена от лица, предмети, настроения, мелодии, които дори се набягват, в бързи кадри като от кинолента покрай мен. ...И се оказва, че съм безучастния екран, в който те се отразяват...

А значението на думата прятелство се е заличило от паметта ми. Или обезличило от постоянно пренаписване.

Кое е истинското лице на хората - това, което показват пред себе си насаме пред огледалото? Или дори пред себе си истината е тебеширено бяла и прашна, та е трудно различима. Как решаваме в себе си поведението към другите - кога да се усмихваме, кога да погледнем строго, кога да излъжем, кога да огорчим и нараним, кога да направим добро? Напоследък усмихнатите моменти се сипят - на едри капки по оловната ми сянка. И все пак, и все пак, кои от тях са истински?

Колко ми се иска да съм влюбена, летяща над облаците; безпричинно усмихната, безрезервно раздаваща топлина и щастие... Колко ми се иска да тичам боса по росната поляна на детството...

Днес ми казаха, че съм много топъл и мил човек「 優しい」- раздавам позитивна енергия и настроение. Често ми се радват на усмихнатото лице - че то без усмивка бива ли? (аз особено много си обичам усмивката. че съм позитивна не отричам) Само че колко от прашинките веселост и усмихнатост, дето ги подарявам, са опит за докосване до трептящия кинолентен свят? Колко - за да доближа себе си към огледаните образи, които ми препращат околните и колко - за да стопя тежката сянка, за да намеря път към истинското себе си?

Утре като се събудя ще ми е пак слънчево и пролетно-жужащо под чадърчето - нищо че започна дъждовният сезон и е някак по-меланхолично-мисловно времето.

Уж очите ми са все същите, пък нещо взех да гледам по-друго на света. Май трябва да да се посъветвам с мислоаналог? Или светогледолог?
Моментите се менят - кипящи, пълноцветни, свежо-нови, но и познато-овехтели. Дали от екран не тряба да се превърна в прожекционнен апарат?

Променям се твърде осезаемо за себе си. И твърде осезаемо губя допир със старото, без да съм открила новото.

За книгите и хората

Днес си се разходих леко безцелно, ей тъй да се порадвам на слънчевата светлина, токийските забързани минувачи и зеленината по клоните. След дъжд все ми се иска да почувствам свежата сила на възродения пейзаж. Природа и стъкло-бетон пеят заедно една чудна рапсодия.
神楽坂(Кагуразака), 飯田橋(Идабаши), 九段下(Куданшита) - имената на спирките на метрото след моята 早稲田 (Васеда). Този район ми стана любимо място за активно размишление, наблюдение, съзерцание... хм, и най-вече вървене.
Та днес усилено трамбовах асфалта, чийто издължен тъмен силует ме отведе до речна кратина и зеленикаво трептяща паркова гравюра. Най обичам часовете, които се нижат, прекарани в наблюдение на движението около теб - двойка, пиеща кафе на масичка над реката (или пък поглъщаща планова напитка за бъдещи планове?); момиченце, тичащо с кученце и после падащо на тревата, смеейки се (кой кого води за каишката?); деца, които ловят рибки (попови лъжички?... или малки водни духчета?) и неколцина просто припичащи се хора... Слънце, въздух и една вселена, само за теб.

По пътя наобратно се отбих в книжарница. Книжарница за стари книги (и етаж за видео, видео игри и аудио албуми си има). На чудесна цена можеш да си закупиш парченца мъдрост или свежи мисли. Аз не чета много, все си намирам къде да се зарея и с какво да си загубя времето. Но обичам света на книгите, обичам идеята за скритото послание зад кориците. Харесва ми и мисълта, че авторът е казал нещо за себе си и за света, и от теб се очаква да се потопиш в материала на идеите и да потърсиш себе си на дъното - за да се оформи крайния продукт. А колко надълбоко, зависи от това колко ловки са пръстите на твореца, изцапани с глина. Глината са думите, които едновременно казват много, и нищо. Обичам миризмата на книгите. И шума от прелистване на страници. И недоловимото движение на образи и сцени. Обичам, когато книгата сякаш чете мен самата отвътре.


Днес обградена от толкова книги си мислех, че някой ден вероятно цялата тази книжна планина ще изчезне. Електронният вариант е къде къде по-евтин, удобен, практичен, че и природосъобразен вариант. Някой ден хората ще четат може би директно в умовете си триизмерно и милионо-цветно. Но някак си ще ми е криво. Знам, че формата не винаги е важна, съдържанието е това, което трябва да се цени. Но... откровено ще ми се иска да напиша с гигантски букви: "Това беше любимата ми питателна порция в книжна форма!" Както героят на Харуки Мураками от 『青が消える』('Losing Blue') безпомощно промълвява за изгубеното безвъзвратно синьо: 「誰も消えた青のことなんか気にしてはいなかった。　でも青がないんだ、と僕は小さな声で言った。そしてそれは僕が好きな色だったのだ。」　
"...Никой не забеляза изчезването на синия цвят.
–Но синьото го няма. - тихо промълвих аз. – И това беше моят любим цвят."

Днес ме намери пролетта...

или как падащите листенца сакура покриват свежите пролетни небивалици на едно търсещо сърце...

Малко следповодно се захващам за пролетната тема.
Пролетта беше напъпила още преди около месец, когато търсех послания в самотното пътуване.
С всеизвестното 青春十八切符(билета на младостта) се поклатушках (не твърде изморително, че беше още началото на пътуването) около 9 часа до Осака. И няколко дена добро полюшване с люлката на мързела. Но имаше и изморителни разходки - споделено съзерцавахме един замък, един дворец, две градини и неизброим брой улици из Химеджи и Кьото. Ваканцията ти дава свободата да си мислиш, че светът се върти малко по-бавно от обикновено, а Япония е малко по-малка, отколкото все осъзнаваме натрапчиво.

Himeji

Но някак си по друго гледам на света, когато се окажа сама със себе си. Самотното пътуване е хем освобождаващо, хем леко тъжно вглъбяващо.
Открих срамежливата пролет в Хирошима, където се забавлявах да чета лицата на хората и да поглъщам топлото お好み焼き　(окономияки) на историята и съвремието. Вкусно и питателно. Продължих да се вглеждам - в тихите звуци на трамвая, пъплещ по улицата, огледало на минали дни. И да се вслушвам - в звуците на залязващото над сиви покриви слънце, оставящо след себе си тъмната диря на изпочупени керемиди на всевремие.

Пиша тези редове на няколко пъти накъсано във времето като самата мен. Затова са като парчета, сглобени от няколко различни пъзела. И сякаш рисувам импресионистична картина на няколко платна едновременно. (Но това, че съм хаотична, не значи задължително, че нямам цел?)

...Хирошима - пребягах набързо през пространството, маркиращо едно от човешките престъпления над самото човечество. Войната или последиците от човешкото безумие - фактите сглобяват грозна картина, която обаче трябва да послужи за мерило на властта, която притежаваме. Човек се учи от грешките си, казват. Но понякога забравя да поглежда в пожълтелите албуми на предишното.
Японците живеят "днес", но с дълбоката сянка на миналото, зад гърба.
Днес е разтегливо понятие - мигновението може да продължи неимоверно дълго. Ако се вглеждаш в отразената светлина на миналото, рефлектираща в настоящето и бъдещето, може да се съзре изкривеното пространство на усещане за спряло време. Не времето се движи, ние задвижваме машината на времето. И после се взираме във отдалечаващата се вечност.


И къде ми убягна темата за пролетта - тя се беше настанила уютно в пенещите се вълни покрай 宮島　Мияджима; тананикаше тиха жужаща мелодия в клоните на цъфнали дръвчета покрай храмовете; навяваше по брега песъчинки, знаещи истории за свещени истини; къпеше се в изворчета, напити от нежен поглед на кошута. Пролетта ме намери, отвърза мартеницата ми и ми нашепна за това колко чудесно е да се вгледаш в цъфналите клони и в отражението им в собствената река-съзнание. Пролетта ми показа ценната съкровищница на самотната разходка на ума, но и бъбриво ми разказа за това, колко необходима и облагородяваща е една случайна среща на двама непознати. (Накратко: Мияджима е неимоверно красиво, докоснато от боговете място, където приливите и отливите чертаят едно безвремие, а аз пък успях да се насладя първо на тихата си самотна разходка покрай храмовете, но и да се натъкна на непознат човек, с когото да упражня речеви и комуникативни способности - пак приятно изкарано време.)

Lonely trip to wisdom and purification?

И пак самотно(или не чак толкова - нали пролетта ми беше спътник) се завърнах в Токио. Пътуването със самотните си мисли, кънтящи мисли в главата е чудесно себеопознаващо преживяване. А пътуването с влак от Хирошима до Токио (около 13 часа сумарно) определено ти предоставя фриволно време да мислиш над себе си, че и над света. За да не ми е твърде скучно и вглъбено в мисли, обаче реших посредата на пътя да се отбия в Киото, където да потърся една задрямала отминала действителност. Късната доба ме свари в близкото до Гион "любимо на всички ни" Мак Доналдс заведение. Или по-точно, криейки се от мрака и бягайки от съня, се отдадох на наблюдение над людете, дето бродеха из тези малки часове на нощта. Отдаде ми се случай да поразгледам и младежта на "вечното, непроменящо се" Киото (че на Токийската младеж така съм се нагледала и наситила!). Може би съществени различия между двете породи - Токийска и Киотска, има, но благодарение на все пак тежащите си от сън очи (не успях да избягам, уви, догони ме), някак си образите се размиха и остана едно такова чувство за пъстро изразен, дори на моменти изкрещян зов за внимание... Или пък съм сънувала.
Но ясно си спомням утрото - мириса на първите слънчеви лъчи и ехтенето на собствените стъпки по безлюдните улици на 祇園　(Гион - старинен квартал на Киото). Ранни поздрави с непознати хора по стръмнината към 清水寺　(Киомидзудера), първи пролетни трептения във въздуха в ранния час, ранно осъмнали съмнителни лица - леко потреперване вътре в мен (и от студената ласка на свежата пролет, но и от приключенската тръпка...)
Времето не само, че спира, когато притаиш дъха си за миг, ами че почва и да тече наобратно. Та се замисляш за отминалите си пролети. И неизживените...