За книгите и хората

Днес си се разходих леко безцелно, ей тъй да се порадвам на слънчевата светлина, токийските забързани минувачи и зеленината по клоните. След дъжд все ми се иска да почувствам свежата сила на възродения пейзаж. Природа и стъкло-бетон пеят заедно една чудна рапсодия.
神楽坂(Кагуразака), 飯田橋(Идабаши), 九段下(Куданшита) - имената на спирките на метрото след моята 早稲田 (Васеда). Този район ми стана любимо място за активно размишление, наблюдение, съзерцание... хм, и най-вече вървене.
Та днес усилено трамбовах асфалта, чийто издължен тъмен силует ме отведе до речна кратина и зеленикаво трептяща паркова гравюра. Най обичам часовете, които се нижат, прекарани в наблюдение на движението около теб - двойка, пиеща кафе на масичка над реката (или пък поглъщаща планова напитка за бъдещи планове?); момиченце, тичащо с кученце и после падащо на тревата, смеейки се (кой кого води за каишката?); деца, които ловят рибки (попови лъжички?... или малки водни духчета?) и неколцина просто припичащи се хора... Слънце, въздух и една вселена, само за теб.

По пътя наобратно се отбих в книжарница. Книжарница за стари книги (и етаж за видео, видео игри и аудио албуми си има). На чудесна цена можеш да си закупиш парченца мъдрост или свежи мисли. Аз не чета много, все си намирам къде да се зарея и с какво да си загубя времето. Но обичам света на книгите, обичам идеята за скритото послание зад кориците. Харесва ми и мисълта, че авторът е казал нещо за себе си и за света, и от теб се очаква да се потопиш в материала на идеите и да потърсиш себе си на дъното - за да се оформи крайния продукт. А колко надълбоко, зависи от това колко ловки са пръстите на твореца, изцапани с глина. Глината са думите, които едновременно казват много, и нищо. Обичам миризмата на книгите. И шума от прелистване на страници. И недоловимото движение на образи и сцени. Обичам, когато книгата сякаш чете мен самата отвътре.


Днес обградена от толкова книги си мислех, че някой ден вероятно цялата тази книжна планина ще изчезне. Електронният вариант е къде къде по-евтин, удобен, практичен, че и природосъобразен вариант. Някой ден хората ще четат може би директно в умовете си триизмерно и милионо-цветно. Но някак си ще ми е криво. Знам, че формата не винаги е важна, съдържанието е това, което трябва да се цени. Но... откровено ще ми се иска да напиша с гигантски букви: "Това беше любимата ми питателна порция в книжна форма!" Както героят на Харуки Мураками от 『青が消える』('Losing Blue') безпомощно промълвява за изгубеното безвъзвратно синьо: 「誰も消えた青のことなんか気にしてはいなかった。　でも青がないんだ、と僕は小さな声で言った。そしてそれは僕が好きな色だったのだ。」　
"...Никой не забеляза изчезването на синия цвят.
–Но синьото го няма. - тихо промълвих аз. – И това беше моят любим цвят."

Днес ме намери пролетта...

или как падащите листенца сакура покриват свежите пролетни небивалици на едно търсещо сърце...

Малко следповодно се захващам за пролетната тема.
Пролетта беше напъпила още преди около месец, когато търсех послания в самотното пътуване.
С всеизвестното 青春十八切符(билета на младостта) се поклатушках (не твърде изморително, че беше още началото на пътуването) около 9 часа до Осака. И няколко дена добро полюшване с люлката на мързела. Но имаше и изморителни разходки - споделено съзерцавахме един замък, един дворец, две градини и неизброим брой улици из Химеджи и Кьото. Ваканцията ти дава свободата да си мислиш, че светът се върти малко по-бавно от обикновено, а Япония е малко по-малка, отколкото все осъзнаваме натрапчиво.

Himeji

Но някак си по друго гледам на света, когато се окажа сама със себе си. Самотното пътуване е хем освобождаващо, хем леко тъжно вглъбяващо.
Открих срамежливата пролет в Хирошима, където се забавлявах да чета лицата на хората и да поглъщам топлото お好み焼き　(окономияки) на историята и съвремието. Вкусно и питателно. Продължих да се вглеждам - в тихите звуци на трамвая, пъплещ по улицата, огледало на минали дни. И да се вслушвам - в звуците на залязващото над сиви покриви слънце, оставящо след себе си тъмната диря на изпочупени керемиди на всевремие.

Пиша тези редове на няколко пъти накъсано във времето като самата мен. Затова са като парчета, сглобени от няколко различни пъзела. И сякаш рисувам импресионистична картина на няколко платна едновременно. (Но това, че съм хаотична, не значи задължително, че нямам цел?)

...Хирошима - пребягах набързо през пространството, маркиращо едно от човешките престъпления над самото човечество. Войната или последиците от човешкото безумие - фактите сглобяват грозна картина, която обаче трябва да послужи за мерило на властта, която притежаваме. Човек се учи от грешките си, казват. Но понякога забравя да поглежда в пожълтелите албуми на предишното.
Японците живеят "днес", но с дълбоката сянка на миналото, зад гърба.
Днес е разтегливо понятие - мигновението може да продължи неимоверно дълго. Ако се вглеждаш в отразената светлина на миналото, рефлектираща в настоящето и бъдещето, може да се съзре изкривеното пространство на усещане за спряло време. Не времето се движи, ние задвижваме машината на времето. И после се взираме във отдалечаващата се вечност.


И къде ми убягна темата за пролетта - тя се беше настанила уютно в пенещите се вълни покрай 宮島　Мияджима; тананикаше тиха жужаща мелодия в клоните на цъфнали дръвчета покрай храмовете; навяваше по брега песъчинки, знаещи истории за свещени истини; къпеше се в изворчета, напити от нежен поглед на кошута. Пролетта ме намери, отвърза мартеницата ми и ми нашепна за това колко чудесно е да се вгледаш в цъфналите клони и в отражението им в собствената река-съзнание. Пролетта ми показа ценната съкровищница на самотната разходка на ума, но и бъбриво ми разказа за това, колко необходима и облагородяваща е една случайна среща на двама непознати. (Накратко: Мияджима е неимоверно красиво, докоснато от боговете място, където приливите и отливите чертаят едно безвремие, а аз пък успях да се насладя първо на тихата си самотна разходка покрай храмовете, но и да се натъкна на непознат човек, с когото да упражня речеви и комуникативни способности - пак приятно изкарано време.)

Lonely trip to wisdom and purification?

И пак самотно(или не чак толкова - нали пролетта ми беше спътник) се завърнах в Токио. Пътуването със самотните си мисли, кънтящи мисли в главата е чудесно себеопознаващо преживяване. А пътуването с влак от Хирошима до Токио (около 13 часа сумарно) определено ти предоставя фриволно време да мислиш над себе си, че и над света. За да не ми е твърде скучно и вглъбено в мисли, обаче реших посредата на пътя да се отбия в Киото, където да потърся една задрямала отминала действителност. Късната доба ме свари в близкото до Гион "любимо на всички ни" Мак Доналдс заведение. Или по-точно, криейки се от мрака и бягайки от съня, се отдадох на наблюдение над людете, дето бродеха из тези малки часове на нощта. Отдаде ми се случай да поразгледам и младежта на "вечното, непроменящо се" Киото (че на Токийската младеж така съм се нагледала и наситила!). Може би съществени различия между двете породи - Токийска и Киотска, има, но благодарение на все пак тежащите си от сън очи (не успях да избягам, уви, догони ме), някак си образите се размиха и остана едно такова чувство за пъстро изразен, дори на моменти изкрещян зов за внимание... Или пък съм сънувала.
Но ясно си спомням утрото - мириса на първите слънчеви лъчи и ехтенето на собствените стъпки по безлюдните улици на 祇園　(Гион - старинен квартал на Киото). Ранни поздрави с непознати хора по стръмнината към 清水寺　(Киомидзудера), първи пролетни трептения във въздуха в ранния час, ранно осъмнали съмнителни лица - леко потреперване вътре в мен (и от студената ласка на свежата пролет, но и от приключенската тръпка...)
Времето не само, че спира, когато притаиш дъха си за миг, ами че почва и да тече наобратно. Та се замисляш за отминалите си пролети. И неизживените...